Видях старите палети зад железарията, захвърлени и полугнили, и веднага разбрах – викат ме по-силно от всяка петъчна вечер в местната кръчма. Втренчих поглед в тях, мислейки си за всички разляти бири, изтъркани лафове и лепкави маси, които съм преживял през годините. Проклех последната си вечер навън, когато кръчмарят ми сипа топла бира, а единствената музика беше бръмченето на развален хладилник. Тогава се засмях, изтупах праха от ботушите и реших: ако искам място, което да ми е като у дома – ще си го направя сам, треска по треска.
Научих се отдавна, че истинското майсторство идва от това, което си създал, не от това, което си купил. Затова домъкнах палетите вкъщи, без да обръщам внимание на повдигнатата вежда на съседа и за „Къде ще ги трупаш тия боклуци?“ на жена ми. Аз не видях боклук, а потенциал – барплот, който ще събере повече истории от всеки кръчмар в града.
Първи стъпки: избор и подготовка на палетите
Първият урок ме удари още преди да хвана чука: не всички палети са еднакви. Знам го от години четене по форуми и гледане на YouTube катастрофи – някои палети са третирани с химии по-лоши от махмурлук в понеделник. Проверих за щемпела „HT“ – термично обработени, не натровени. Ако пропуснеш това, все едно сипваш ракия с гарнитура от пестициди. Измих всяка дъска като за операция, после шлайфах, докато ръцете ме заболяха и дървото стана такова, че да ти е кеф да го пипнеш, не само да се облегнеш.
Сглобяване и укрепване
Проклех пак, когато разбрах колко е клатещ един барплот от палети, ако разчиташ на старите пирони. Оправих го с рамка от греди 5х10, стегнати със винтове по-здраво от портфейла на чичо ми.

Финални щрихи и първи наздравици
Знаех, че плотът трябва да е гладък – никой не иска да си боде ръката, докато си пие. Сложих отгоре лист стар шперплат, шлайфах го до коприна и го лакирах три пъти. Научих децата как да помагат – оставих ги да мажат лака, докато им разказвах истории от работилницата на дядо, където всяка драскотина по тезгяха си имаше история.
Смях се, когато осъзнах, че строя не просто бар, а причина да си остана вкъщи. Първата вечер, в която си сипах питие на новия плот, жена ми дойде с чиния домашни мезета, а децата чукнаха лимонадите си. Музиката беше нашият смях, компанията – семейството, а единственото лепкаво нещо – сладкото по пръстите на дъщеря ми.
Барплотът като убежище
Видях старите дни в кръчмата такива, каквито са – място за бягство, не за принадлежност. Сега барплотът ми е мястото, където се събират приятели, където съседите идват за лаф и глътка, където всяка драскотина и петно са спомен, не мръсотия за чистене. Оправих самотата си с дърво и винтове и си построих убежище, което никой кръчмар не може да ми даде.
Научих себе си – и всеки, който слуша – че не ти трябва голям бюджет или вносен дъб, за да направиш нещо истинско. Трябва ти търпение, хубав шлайф и кураж да започнеш, дори да не знаеш как ще свърши. Проклинах треските, смях се на кривите дъски, но не бих заменил моя барплот за всички неонови табели в града.
Защо вече не ходя в кръчмата?
Защото си построих нещо по-добро. И всеки път, когато прокарам ръка по този гладък, белязан плот, си спомням: мястото на майстора е там, където трудът му остава – дори да е започнал като купчина боклук зад железарията.